Училище Пичинини изглеждаше далеч, далеч, отвъд предградията. Само улица Тибуртина стигаше до там. Всичко останало беше заобиколено от необработваеми ливади - сухи през лятото, кални през зимата. Преминаването през тях всяка сутрин изглеждаше като допълнително наказание; добавено към нещастията и сривовете, които в този период преследваха семейството ми, което наскоро се беше завърнало в Рим. Нетърпимостта не се смекчаваше и в класната стая; пети клас, посещаван от дъщерите на работници и безработни, в чиито лица, жестове, думи бяха врязани трудностите, мъките, злоупотребите, които ежедневно понасяха навън. 

 

Учителката даваше всичко от себе си. Но усилията ѝ не биваха възнаградени. От време на време губеше търпение - някой шамар отлетяваше. Беше все още само октомври и положението изглеждаше в застой. Един ден пристигна нов учител или по-скоро асистент учител, който трябваше да помага. Той беше дребен, малко срамежлив човек. Не повишаваше глас и често се усмихваше. При все това той беше непреклонен. 

 

За кратко време всичко беше революционализирано. Класната стая се промени, атмосферата се промени и ние се променихме. Часовете минаваха бързо един след друг. Всъщност оставахме в училище дори следобед. Ангажиментите ни се бяха умножили и ние, преди това толкова бурни и недоброжелателни, накрая бяхме дори изпълнени с ентусиазъм. Неусетно училището се превърна в омагьосан свят.

 

Но това не беше приказка - беше една утопия. И бяхме открили, че ние сме главните герои. От нас зависеше да се подготвим и предвидим всичко с усърдие и въображение. Това ни накара да разберем за няколко дни новият ни учител Джани Родари. Бързо се измъкнахме от тъжната и пасивна роля на ученички, забравяйки потискащо римско предградие.

​

Всяка от нас имаше задача в тази малка, голяма трансформация. Не че бяхме спрели да изучаваме история, география, аритметика. Напротив! Правехме го с нова страст и изследователски плам.

 

Каква можеше да бъде моята роля! Освен че бях най-малката, се чувствах толкова чужда и отхвърлена. Родари ми определи две роли. Бях пощальонът на класа. Сортирах писмата, които всеки отправяше към учителя, но и към някоя съученичка, за да говори за себе си, да изпусне напрежението, да се оплаче, да сподели. По този начин можеха да бъдат преодолени малки търкания и безполезни недоразумения. Нямаше нищо, което да попречи на писането на писма до реални или измислени, съществуващи или въображаеми герои.

 

Освен че играех тази роля, почти интерпретативна и психоаналитична (много писма се прочитаха и коментираха заедно), аз бях „окото на света“. Така ме нарече учителят Родари. Не всички мои съученички имаха достъп до вестници. Аз можех да си ги доставя от вкъщи или от роднини, които не живееха далеч. „L'Unità“, „Paese sera“, понякога „Il Messaggero“. Накратко, това което можех да намеря. Аз отговарях за новините, които идваха от чужбина. Всяка сутрин носех изрезки от вестници и ги залепях върху големи кашони. Те бяха нашата стена вестник. Разбрах, че йерархията е важна. Затова излагах всичко, свързано с войната във Виетнам, която намирах за дълбоко несправедлива. Поне 30 минути от часа бяха посветени на обсъждането на тези новини.